Тайната на предопределението

  
Автор: Павел Евдокимов
Заедно с царския път на тайнствата не можем да отричаме и „благодатта чрез намеса”, както е при апостолството на Павел. Съществува несъмнено един „естествен” Стар Завет, предложен на езичниците, и светите отци споменават за предобразните явления на Словото, станали преди Въплъщението. Така космичният завет на славата Божия ръ­ководи светите езичници, за които говори Библията.
Можем да определим отношенията на Бога и Неговото творение, изхождайки от категорията на причинността. Тъкмо такъв е латинският подход. Бог е първопричината, божественият двигател, който по­ражда движението, живота, съществуването – и всичко възхожда към първопричината. В този случай човешката свобода е само вторична, инструментална причина; тя произхожда от първичната и се определя от нея. Втората греши само защото първата го допуска. Причинният детерминизъм се разгръща фатално във времето, първичното движение се оказва неизбежно част от него, което превръща първопричината в универсална предхождаща причина на всичко, и представката „пред” въвежда времето във вечността на Бога. Човекът се оказва неизбежно само обект на божественото въздействие. В плана на причинността все още неопределената идея на бл. Августин е доведена от желязната ло­гика на юриста Калвин до своя логичен край: predestinatio ad gloriam, reprobatio ad gehennam, предопределение за слава, осъждане за геена. Кръгът се затваря и не можеш да излезеш от него[1].
За Изтока Бог не е първопричина, а Творец. Тъкмо сътворението „по образ” слага свободата извън всеки принцип на механичната причинност; светоотеческото разбиране на човека като автексусия (самоопре­деляне) описва именно тайнствената му способност да преодолява всяка природна необходимост и дори при това преодоляване да се стреми към божествената свобода, превръщайки се в микротеос, малък бог. Можем дори да изкажем парадоксалното твърдение, че самият Човеколюбец Бог е много по-обвързан със Своето творение и Своите завети („Кле се Гос­под и няма да се разкае”, Пс. 109:4), отколкото творението със своя Тво­рец. Въплъщението изпъква като неизбежния Божи отговор на Бога на богоподобието на Неговото творение. И тъкмо грехопадението на човека показва титаничния размах на свободата му, която сама определя своята съдба. Дяволът не е лъгал, казвайки „ще бъдете като богове”. Човекът е създал нещо, което преди никога не е съществувало: той е създал и вкарал зло в безгрешната си природа. Нещо повече, човекът определя формата на Въплъщението като разпната Любов. Божествената кръв бе пролята тъкмо за да се запази свободата в условията на благодатта, защо­то Бог, според светите отци, „не може да принуди никого да Го обича”.
Но всяка автономност, доведена до разрив като до свой завършек, е насочена срещу естеството, защото затваря човека в низшата му природа, вкоравява неговата „самост”, разрушава богоподобната му онтология. Напротив, там, където човекът престава да се разглежда само в чистата си субективност и се вижда свързан с божествения Друг, където открива себе си като съществуващ по благодат, като предвечно дадена личност, той разрушава всяка адска изолираност и я преодолява в стремежа си към радостта на приятеля на Жениха, към онова „да бъде” на Рабинята Господня.
„Стоя на вратата и чукам”, казва Господ. Той чука на вратата на собствения Си образ в човека и в Своя кеносис наистина чака и не предопределя нищо. Заповедите на Бога и дори пророчествата на Апокалипсиса могат да разкрият условния си характер[2]‘: човешката свобода може да ги промени. Човешкото „да бъде”, молитвата на човека, чуде­сата на неговата вяра, „абсолютно новото” на светостта въвеждат една синергийна причинност, която е над всякаква предварителна необхо­димост на общия закон. Това е „творческата причинност”, абсолютно новата причина, която не е свързана с предходните следствия и която поражда ново следствие и прекрачва границите. Тя се стреми към брач­ни отношения, в които царствено господства свободната любов и всяко подчинение и зависимост губят значението си и преминават в „съвсем другото”. Цялата тайна на иконата Деисис е именно в това, че тя дава едновременно образа на съда и образа на сватбата на Агнеца.
В своето истинско измерение вярата никога не е просто съгласие. Тя е диалог, предлаган без натрапване чрез покана и зов, диалог почти неуловим, никога принудителен, защото Бог убеждава „не с воинство и не със сила”, а чрез Своя Дух (Зах. 4:6). Бог е „в сърцето на Своето творение”, нещо повече – Той е във вътрешността му, като „изкупва” духовните отношения, освобождавайки ги от категориите на нашето време. Порочността на предопределението, предзнанието е в това, че те внасят в битието на Бога-Творец времевите „преди” и „след”. Така първопричината се полага във времето, тя предвижда и следователно предопределя[3], обуславяйки всичко[4]. И все пак божествената вечност и религиозната вяра, основани върху свободата, не съдържат лъжливите разделения, характерни за нашето време. Въвеждайки чрез предлога „пред” категориите на миналото и бъдещето, ние изопачаваме „вечното сега”[5] на Бога и самата способност на вярата да прекрачва границите на всяко „пред” при стремежа си към това божествено „сега” и следо­вателно – възможността за достъп на временното същество към онова, което е извън времето. Нещо повече, можем да кажем, че свободата съдържа само собствената си вътрешна необходимост – да се прояви в избора. Дълбоко в нея се крие най-страшният избор – да тръгне срещу Бога. Само едно е невъзможно – да се определиш без отношение към Бога. Само предназначението на Божия образ дава истински отговор на всеки въпрос на теодицеята и обяснява произхода на злото: дори преди всяко изкушение „битието по образ Божи” предполага опреде­лено абстрактно, теоретично знание за злото – такова, каквото има и у Бога като следствие на Неговото всезнание. То обяснява първия избор на Луцифер преди всяко конкретно съществуване на злото и сочи, че дори в това състояние на невинност свободата остава неприкосновена, защото самият Бог я пази срещу Своето всемогъщество.
Според светоотеческата мисъл Луцифер – „денница” (Ис. 14:12) -бил наистина alter ego на Бога. Той се оказал в съвършено особена бли­зост, приближеност, каквито може да има между Бога и Неговия тварен образ. Именно неговата воля – любовта, първоначално насочена към самата личност на Бога – спира върху съвършено теоретичната идея за злото и се отклонява, изопачавайки се при смяната на обекта: вместо към Единствения тя се насочва към атрибутите Му, любовта към Бога става жадуване за Неговата слава. Подобието преминава в престъпно желание за равенство-тъждественост и това е грехопадението. Вместо да бъде чисто отражение на божествената слава, творението се изкушава да при­надлежи само на себе си, да притежава обожественото си „Аз”.
Понятието „Бог-първопричина” слага Бога в рамките на този свят, заключва Го в него. Но да се обръщаш към Бога – и литургичното възпоменаване учи на това – означава да установяваш не причинно-следствено отношение, а отношение на подобие: Архетипът бележи със Своя печат – свободата – типа, което го изкарва отвъд пределите на всяко определение.

Целият текст можете да прочетете тук: http://prespanski.wordpress.com/